Грандамата на латиноамериканската литература ни поднася завладяващ роман за любов и война, за пътя към преоткриването и себеутвърждаването
„Името ми е Емилия дел Валие“ (Колибри, превод Маня Костова) излиза на български едновременно с изданията в САЩ и в испаноезичния свят. Заглавието намеква за факта, че главната героиня трябва да използва мъжки псевдоними, за да продава романите си и да бъде журналистка в своето време, пише в. „Ла Вангуардия“. Епоха, която е кървавата гражданска война в Чили от края на XIX век. "Реших да се съсредоточа върху гражданската война, която се води в Чили през 1891 г., защото тя има много паралели с това, което се случва по-късно през 1973 г. И в двата случая един прогресивен президент искаше да направи големи промени, за да приобщи повече хора. Да направи фундаментални промени - в първия случай - Хосе Мануел Балмаседа, а във втория - Салвадор Алиенде. „В първия случай въоръжените сили бяха разделени и се стигна до кървава гражданска война. Във втория случай те преминаха на страната на опозицията, имаше военен преврат и имахме 17 години диктатура. И в двата случая президентът предпочете самоубийството пред изгнанието. Те са много героични фигури", казва Исабел Алиенде.
И допълва, че в живота си е заобиколена от толкова силни жени като Емилия дел Валие. "Имам фондация, която работи основно с жени в определени области, които в момента са много конфликтни в САЩ: репродуктивните права и имигрантите. И това са жени, които са на фронтовата линия, рискуват много, понякога са арестувани, влизат в затвора. Аз съм заобиколена от жени като Емилия, не е нужно да ги измислям".
Емилия дел Валие е поредният пълнокръвен женски образ, изваян умело от Исабел Алиенде. Годината е 1866-а. Ирландска монахиня, прелъстена и изоставена от чилийски аристократ, ражда момиче, Емилия. Отгледана от любящ втори баща, тя израства като независима личност, противопоставя се на обществените норми и се отдава на призванието си да пише. Изпратена като репортер в Чили по време на гражданска война, Емилия е изправена пред изпитания. Там среща баща си и разцъфва голямата ѝ любов.
Родена в Перу и израснала в Чили, Исабел Алиенде е писателка, феминистка и филантроп. Тя е сред най-четените автори в света, с продадени над 80 милиона екземпляра от книгите ѝ, преведени на 42 езика. Автор е на редица високо оценени от критиката бестселъри, в това число „Вятърът знае името ми“, „Виолета“, „Цвят продълговат в морето“, „Къщата на духовете“, „За любовта и сянката“, „Ева Луна“ и „Паула“. У нас е издадено и вълнуващото есе „На жените с обич”, страстна апология на женската устойчивост и непримиримост, на творчеството, което тласка историята напред.
Алиенде посвещава голяма част от времето си на каузи в защита на правата на човека. Има 15 почетни докторски степени, приета е в калифорнийската Зала на славата и е носител на Наградата за цялостно творчество на американския ПЕН клуб и наградата за цялостно творчество „Анисфийлд-Улф“. През 2014 г. Барак Обама я удостоява с Президентски медал на свободата, най-високото гражданско отличие в САЩ, а през 2018 г. получава Медал за изключителен принос към американската литература на Националната книжна фондация. Следва откъс.
В деня, в който навърших седем години – 14 април 1873 г. – майка ми, Моли Уолш, ме издокара с неделни дрехи и ме заведе на Площада на Обединението да ме снимат; на тази единствена снимка от моето детство стоя изправена до арфа с ужасеното изражение на човек, когото ще бесят – обяснението е просто: стоях доста дълго срещу някаква черна кутия, без да дишам, а накрая ненадейна светкавица ме стресна и заслепи. Нека поясня веднага – не свиря на никакъв инструмент, арфата беше просто един от прашасалите театрални аксесоари в студиото, редом с няколко колони от папиемаше, китайски вази и балсамиран кон. Фотографът – дребно, мустакато човече с холандски произход, се прехранваше със занаята си от времето на златната треска. В онези времена миньорите, които слизали от планината, за да занесат добитите златни люспички в банките на Сан Франсиско, се снимали и изпращали портретите си на своите почти напълно изтрили се от паметта им семейства. По-късно от златото останал само спомен, а клиенти на студиото, превърнали се във важни особи, позирали за потомството. Ние с мама не бяхме от тях, но нейният замисъл също касаеше потомците. Заради принципа, а не от нужда, мама се пазари за цената. Доколкото ми е известно, никога не е купувала нищо, без, просто за удоволствие, да не се спазари за отстъпка.
