page contents Книжен ъгъл: Между Ахматова и Модиляни имало нещо
Предоставено от Blogger.

Между Ахматова и Модиляни имало нещо

23.11.14


Петко Тодоров
Елизабет Барийе изследва какво
„Нещо” не защото някой спестява думата „любов”, а защото клюкарското заглавие на този текст бива да събере погледа върху „Любов призори” на Елизабет Барийе (изд. „Изток-Запад”). 

Френска писателка с руска кръв. Годината е 1920, киевчанката Анна Ахматова е на сватбено пътешествие в Париж. Вярно, с Николай Гумильов, мъжа, когото комай не успява да заобича до края. 

Тя е съвсем свежа поетеса, името й се споменава из най-литературните руски среди. Запознава се с Амедео Модиляни, италиански евреин, абсолютно неизвестен художник. Тя е на 20, той на 26, остава й да живее 56 години, на него – 10.
„Нещо” заради шепата страници двусмислени спомени, които Ахматова пише през 1958 за Модиляни. И заради амбицията на Барийе в тази археология на чувствата. Не на отношенията, те са без значение. 

Модиляни праща цяла зима писма на Анна, така си спомня тя, приятелите му си спомнят, че той не пишел писма на когото и да било. На другата година тя пристига в Париж сама. 

Няма пречки да са близки с Амедео. Разговарят предимно за поезия, по спомените й. На френски, немайчин език и за двамата.  Нощем той обикаля около квартирата й. По спомените й. На изпращане й връчва 16 рисунки с нейната фигура, тя опазва като очите си една. 

Напоследък Ахматова беше разпозната в няколко негови актови рисунки и в една скулптура. Тя си спомня, че той не я рисувал от натура, а винаги по памет.



Барийе не е клюкарка, нейното е по-скоро есе, друго и не би било възможно. Опитва се да възпроизведе случилото се. Повече от чудо е, че са се срещнали. Все едно е среща между 2 вселени. 

Хайде, чисто медийно, да прехвърлим „духовните срещи” на ХХ век. Френсис Скот Фицджералд и Зелда, Мерилин Монро и Артър Милър, Сартр и Дьо Бовоар, Кафка и Милена Йесенска... 

Модиляни и Ахматова не е ли най-митичното съчетание?... Митът набира напоследък скорост, предимно в Русия. Век по-късно, но митът не е нещо, което закъснява. Един ден „Любов призори” ще се чете като археология на мита.