Що за смях е българският

Петко Тодоров

Ясен Бориславов обяснява

„Цяла интелигентна София бе се стекла. Станаха сбивания за места. Мнозина се молеха да бъдат допуснати на сцената като зрители иззад кулисите. А една публика от около 200 души, която не можа да влезе в битком набития салон, стоя на улицата през цялото време, докато трая вечеринката” – Елин Пелин припомня първото литературно четене на сътрудниците от вестник „Българан” в читалище „Славянска беседа” на 4 февруари 1905.

Цитира го Ясен Бориславов в „Естествена история на българския смях” (изд. „Труд”). Неговото четиво се занимава със смеха в пресата и обхваща период „от средата на XIX в. до 1912 г.

Тази хронологична рамка е избрана, защото затваря един цикъл от развитието на жанровия диапазон в българския смях – от дидактичната сатира на Петко Славейков до елегантната пародийност в хумора на Елин Пелин, Александър Божинов и целия литературно-бохемски кръг около вестник „Българан”.

Бориславов ни прави услуга. Зад такива изяви стои десетилетен труд на натрупвания и конкретни проучвания. У нас те не се рентират. Услугите в случая се поне 2: самата история и по-важното – нейното обяснение.

Българският медиен смях е доминиран от сатирата, а не от хумора през всичката му история. Затова той се самоидентифицира с Бай Ганю, смешен, но не смеещ се образ, а не с Българан. От името на вестника, белязал върха на алтернативата в началото на миналия век.

Бориславов го обяснява чрез характера на нашенската модернизация – осъдена да е догонваща и да си остане такава. На същия Елин Пелин дължим гениалното проникновение: „А бе ние напуснахме селото, ама селото не ни напуска”.

И смехът продължава „да бъде разбиран и ценен предимно в неговата първична функционалност – като политическа и нравствено ангажирана сатира, а не толкова или значително по-рядко в неговата чисто хедонистична и комуникативна природа”.

Има и друго: хуморът интегрира, горната „вечеринка” е изява на това му свойство. А дали зависимостта не е кръгова? Нужен ли е той на неинтегриращо се общество?