Великден в „Малка домашна църква“ на Деян Енев

Съвременните притчи на Деян Енев провокират нашите спомени, размисъл и светоусещане. Те топлят душата ни и помагат на всеки от нас да намери своята „Малка домашна църква“. А какво по-добро време за това от Великден?Писани всяка сряда за редовните му читатели от Портал „Култура”, тези кратки слова на Деян Енев са лек за душите ни. Огромният успех на тези текстове в „мрежата” и неспирното им шествие из интернет са най-добрата защита на словото, която един писател е в състояние да му осигури днес.Деян Енев е много четен автор. Известно е обаче, че всеки писател се тревожи не само от това „дали”, но и „как” ще го четат. Ще видят ли читателите онова, което е видяло сърцето му, ще почувстват ли болката или радостта, заради които е прибягнал до думите? Разтворете тази книга на която и да е страница, и убеден съм, че ще попаднете на нещо истинско, на „парченце живот”, защото авторът, преди да го обговори, го е „пробвал със зъби дали е от злато” (Тони Николов)

Де е България

Деян Енев

Закъснях за службата, беше почнала. А после, като влязох и постоях десет-петнайсет минути, излязох да изпуша една цигара.

Църковните служби в малките отдалечени църкви имат собствена, несравнима с нищо красота. Тук няма да чуеш дяконски бас, способен да изтръгне ек от камбаните. Тук всичко е малко, познато, почти домашно. Тук никой няма да те изгледа накриво, ако излезеш в двора да изпушиш една цигара. Макар че не бива. И без това рядко ходим на църква, от дъжд на вятър. Ами не можем да изкараме час и половина вътре, да изслушаме цялата служба. Ще постоим и ще ни стане скучно. И ще излезем да пушим.
Такива сме.
Пристъпвах върху старото скърцащо дюшеме, разглеждах хората, радвах се на снопа слънчеви лъчи, които влизаха от прозорчето вляво от олтара и като златни струни минаваха през цялото помещение, сякаш цялото помещение беше гриф на китара. Чудех се как капката, увиснала от носа на стареца, седнал пред мен на пейката, виси и не пада. Гледах няколкото дечица, които ходеха между възрастните и отвреме-навреме в почуда зяпваха в някоя от иконите по стените – сякаш иконата ги повикваше с глас, чуван само от тях. А после хукваха навън, в слънчевото есенно дворче, да си играят и дори постоянното отваряне и затваряне на вратата не пречеше по никакъв начин на свещеника и на богомолците.
И аз излязох навън в слънчевото есенно дворче, седнах на олющената пейка и запалих цигара.
Самото дворче на боядисаната в синьо църквичка на изхода на София е малко. В средата му расте вековен кестен. А навътре, в нещо като парк, започват павилионите на дома за стари хора. Някога това са били красиви сгради, сега са като декор от филм отпреди войната.
Някои от обитателите се разхождат по алеите, други седят на далечните пейки в дъното на парка, греят се на слънцето. На някои им идват на свиждане. Един старец постоянно отива до оградата, сграбчва я с две ръце и напрегнато се взира към булеварда, сякаш очаква всеки момент посещение.
Край мен мина възрастна жена, свита надве, с ръст на десетгодишно дете, слаба, с набръчкано като на маймунче лице.
- Добър ден – поздрави тя. Наведе се и почисти няколко шумки по алеята. Сетне изчезна между сградите. Скоро пак се появи.
- Добър ден – отново поздрави тя. – Нали няма да преча? – И седна до мен на пейката.
- Гледай, расло, расло и се забравило – посочи тя вековния кестен.
А после ненадейно започна да рецитира:

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина...

Жената стана от пейката и пак започна да почиства алеята от шумките.
- Знаеш ли имената на цветята? – попитах я, като преметнах ръка през облегалката на пейката. Зад пейката имаше зидче, високо половин метър, което заграждаше пространство, голямо колкото покривка за маса. Вътре в пръстта растяха чудно хубави есенни цветя.
- Някои знам, някои не знам – отвърна жената.
- Това какво е? – посочих напосоки аз.
- Това е моето име. Маргарита – гордо каза жената.
Извикаха портиера да отвори желязната порта отзад. Пристигаше бусът с храната. Маргарита стана и изчезна между павилионите.
Аз запалих нова цигара.
След малко тя се появи.
- Добър ден – каза. – Нали няма да преча. – И приседна в края на пейката.
- Гледай го, расло, расло и се забравило – посочи с тънката си като съчка ръка вековния кестен.
И изрецитира:
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай...
Стана и събра няколко шумки. Сетне се отправи нататък, между павилионите.
Аз влязох в църквата. Службата беше свършила.
Тъкмо раздаваха нафората.