page contents Книжен ъгъл: Македония освобождавана с плесници
Предоставено от Blogger.

Македония освобождавана с плесници

17.9.12

Петко Тодоров

Излязоха безценни свидетелства от 1912-1913 г.

Дивотия. Това е единственият възможен коментар на двете плесници, ударени през 1913 в Скопие на 10-годишния Страхил Димитриев от сръбския престолонаследник Александър.

На въпроса му „Ща си?”, „Какъв си?” момчето отговорило: „Българин”. На историята досега беше известна плесницата, която този държавник удря на 7-годишната Васка Зойчева малко по-рано.

Детето му подало букет и на същия въпрос той получил същия отговор. Вазов пише по повод на Васка стихотворението „Ща си ти?”.


Научаваме за подвига на бъдещия крал от „Последните български владици в Македония” (изд. „Изток-Запад”). Александър е по онова време на 24, в Първата световна война е номинално сръбският главнокомандващ.

Лизбет Любенова издирила и разчела рапорти и сведения на български свещеници от Македонско и Одринско предимно до Екзарх Йосиф през 1912-1913.

Сръбските и гръцките войски освобождават македонските земи от турците и почват сърбизиране и гърцизиране.

Особено жестоки са сърбите. Тормозът включва арести, побой, убиване, изгонване на свещениците и даскалите и заместване със сръбски, психически натиск предимно върху по-видните представители от населението, издевателства по къщите.

Възкресеното от Любенова е с качеството на свидетелства от първа ръка и удивително подробно. Цяло чудо е, че е съхранен разказ за концлагера на безводния и пуст остров Трикери с 5400 българи. „Първият концентрационен лагер в Европа”, уточнява историчката.

„Долуподписаните, македонци, идиме с настоящето от името на два и половина милиона българско население, да се оплачиме и да си изкажиме болките, що ни тежат на сърдцата. От няколко време насам во нашето мило, но много измъчено отечество, Македония, стават таквия работи, таквия големи золуми от страна на гърци и сърби, що никой човешки ум не може да ги помисли.”

Няма значение как ще реагират сега в Македония и ще реагират ли. Сега държавните президенти казват: „Историята – на историците”. Хубаво и лесно. Още по-хубавото и невъзможното е: „Историците – на историята”.