Откъс: "Изгубената реликва" от Скот Мариани

Бен Хоуп е в Италия на гости на стар приятел. Случайна среща отвежда бившия майор от британските специални части в известна галерия близо до Рим, където за минути се разиграва истинска драма. Маскирани убийци са готови на всичко, за да се сдобият с открита наскоро творба на Гоя. А Бен е изправен пред най-опасната си мисия досега – да спаси заложниците и да отблъсне похитителите.

След кръвопролитието пресата го възхвалява като герой, но… не за дълго. Несправедливо обвинен за убийството на италиански политик, Бен се превръща в беглец, преследван от полицията в цяла Европа. В един свят, в който нищо не е каквото изглежда, той трябва да стигне до организаторите на конспирация с невероятни размери.
В нейната основа е тайната на изгубената „Черна Медуза” – една история за обречена любов и смърт от времето на последния руски цар. Сега Бен се бори не само за справедливост, но и за собствената си свобода. Ще му помогне ли амбициозната Дарси Кейн, изпратена от правителството да го залови? Издава "Обсидиан".

Италия
Октомври 1986 г.

Възрастната жена беше сама онази нощ, както беше живяла толкова много години в къщата си край Чезена. Прекара вечерта в ателието си, както толкова много други вечери – заобиколена от ценните си картини и красиви вещи, за да довърши картината, която смяташе за най-добрата, която бе създала.
И тя щеше да бъде последната.
Беше малко след десет и възрастната жена тъкмо мислеше да си ляга, когато чу шум от счупени стъкла и шест въоръжени мъже нахълтаха в къщата й. Сграбчиха я грубо, блъснаха я на един стол, насочиха пистолети към главата й. Водачът им беше едър, груб мъж, чийто нос беше чупен повече от един път. Беше с костюм, а косата му беше ниско подстригана.
За последен път беше чувала акцент като неговия преди много години. Тогава беше млада и красива.
– Къде е? – крещеше той отново и отново, а лицето му беше толкова близо до нейното, че тя осезаемо чувстваше силата на гнева му, когато му отговаряше, че не знае и че не е при нея. И че никога не го бе виждала.
Тогава я пуснаха и тя се свлече задъхана на пода. Докато лежеше, разтреперана от ужас, с длани върху разтуптяното си сърце, шестимата мъже претърсиха къщата й с бяс, какъвто не беше виждала през своите седемдесет и осем години.
Докато мъжете разберат, че няма да намерят онова, за което са дошли, сърцето на старицата не издържа и тя издъхна.
Онова, което мъжете намериха, бе стар дневник, който тя беше държала близо до себе си повече от шест десетилетия. Водачът запрелиства трескаво страниците, очите му пробягаха по избелелите редове, изписани с елегантния почерк на старицата.
Дългото му търсене едва сега започваше.

Западна Грузия
250 километра от руската граница
В наши дни

Топъл септемврийски ветрец разклащаше леко дърветата в планинската клисура. Въздухът ухаеше на бор, а далечните снежни върхове блестяха на късното следобедно слънце. Женският рис беше слязъл от гората, за да утоли жаждата си на потока, без да изпуска от очи малките, които играеха и се боричкаха във високата трева на брега.
Когато се наведе към студената вода, тялото й изведнъж се стегна и острите й сетива я предупредиха за чуждо присъствие. Майката наостри уши заради внезапния непознат шум, който се усилваше тревожно бързо. Отдръпна се от водата, а малките, доловили тревогата й, се струпаха зад нея.
Ужасяващият рев ги връхлетя след миг. Котките хукнаха към гората, когато две огромни сенки преминаха бясно над клисурата. Тогава, също толкова внезапно, както се бяха появили, чудовищата изчезнаха.
Днес на лов бяха излезли по-опасни хищници от големите котки.
На четири километра отвъд гората, на скалисто възвишение, стоеше самотна стара каменна постройка. Преди сто години, а може би двеста, би могла да е дом на местен овчар. Но онова време отдавна бе отминало и никой не беше живял в нея от много години. Отдавна там не бе стъпвал човешки крак – до тази сутрин.
В малката постройка без прозорци беше хладно и усойно. Единствената мебелировка вътре бяха три стола, поставени на известно разстояние един от друг и здраво заковани за дъските на пода. Трима души седяха на столовете мълчаливо. Познаваха се добре, но от известно време нямаше какво повече да си кажат – а и бездруго нямаше особен смисъл да разговарят. Дори и да бяха успели да се освободят от въжетата, с които бяха завързани за столовете, и да свалят качулките, които похитителите бяха нахлузили върху главите им, те знаеха, че вратата е солидна и залостена с верига. Никой не можеше да мръдне от там.
Така че те просто чакаха, всеки сам с мислите си в покоя, който идва с истинското примирение с неизбежността на съдбата. В съзнанието и на тримата се нижеха едни и същи мисли. Тъжни мисли за съпруги и приятелки, които нямаше да видят никога повече. Спомени за добри времена. Всеки от тях си даваше сметка, че бе имал добър шанс. Макар и да им горчеше сега, и тримата знаеха, че този миг в крайна сметка щеше да дойде. Знаеха с кого си имат работа. В света, който бяха избрали за себе си толкова отдавна, нещата бяха такива.
Сега само се молеха всичко да приключи бързо.
Двата бойни хеликоптера Ка-50 „Черна акула“ бързо приближаваха целта си. Зад лъскавите шлемове пилотите спокойно отчитаха показанията на уредите и подготвяха за стрелба въоръжението под корпуса на машините. Лазерните устройства за засичане на мишени попаднаха на каменната постройка на разстояние два километра и я показаха на мониторите. Беше достатъчно голяма, за да могат да преброят брънките на веригата, подсигуряваща катинара, с който бе заключена вратата. Пилотите активираха ракетите и се приготвиха за стрелба.
Нямаше команда от базата. Това означаваше, че операцията е в ход.

Пилотите натиснаха бутоните и почувстваха вибрациите в машините си, когато ракетите им полетяха едновременно. Малко по-къси от три метра, с тегло четирийсет и пет килограма, противотанковите ракети „Вихър“ летяха със скорост шестстотин метра в секунда. Пилотите ги проследиха с очи, докато се насочваха към целта със смъртоносна точност. Минаха три безкрайни секунди, докато четирите димни следи пронизваха въздуха към дърветата долу. Удариха бързо една след друга и бойните глави детонираха с ослепително бял огън. Постройката за миг се превърна в летящи отломки.
Пилотите се насочиха към разрушената цел и активираха страничните 30-милиметрови оръдия. Нямаше никаква нужда от това, но шефът гледаше. Беше им казал, че иска да изглежда сериозно, а когато той искаше демонстрация на огнева мощ, нямаше как да не я получи. Оръдията посипаха земята с дъжд от снаряди. Роторите раздухаха облаците дим, когато хеликоптерите увиснаха над опустошеното място. Там, където беше каменната постройка, сега имаше нещо като разорана нива.
Със спускането на нощта онова, което бе останало от тримата мъже, щеше да бъде заличено от дивите животни.

Мъжът, който наблюдаваше зад затъмнените бронирани стъкла на хъмвито, свали бинокъла и се усмихна доволно, когато видя издигащите се във въздуха кълба дим. Проследи с поглед полета на хеликоптерите към секретната им база и присви очи заради слънцето. Там щяха да са добре скрити от бившите им собственици.
Името му беше Григорий Шиков. Наричаха го „Царя“. Беше на седемдесет и четири години, с посивяла коса, корав и безмилостен. В продължение на половин столетие етиката на бизнеса му се определяше от практически съображения. Обичаше нещата да са прости и да няма нерешени проблеми. Три такива проблема току-що бяха заличени. Нищо друго не очакваше онези, които се опитваха да навредят на интересите на Григорий Шиков.
Той се обърна към задната седалка, където седеше човек с камера.
– Записа ли го?
– Записах всичко, шефе.
Шиков кимна. Клиентите му не бяха хора, които можеше да разочарова – но дори и те нямаше как да не се впечатлят. Той беше наясно, че те ще използват новите си играчки както намерят за добре, щом сделката бъде сключена и стоката смени собственика си. Преговорите бяха в заключителната си фаза. Всичко изглеждаше добре.
– Да тръгваме – нареди Шиков на шофьора.
В този момент телефонът в джоба му зажужа и той посегна да го извади. Настояваше да сменя телефоните си през няколко дни, но сегашният го дразнеше. Беше твърде малък и дебелите му пръсти не се справяха с дребните бутони. Отговори със сумтене. Рядко говореше по телефона – съобщаваха му каквото трябваше да знае и той слушаше. Едно от многото неща, с които беше известен, беше будещото страх мълчание. Както и че никога не спеше. Че не трепваше. Не се колебаеше. Че без никакви съжаления и извинения се бе изкачил на върха на най-трудния бизнес на планетата и се бе задържал там. Бяха го предизвиквали много пъти. Но не познаваше поражение. Не го бяха хващали.
Шиков очакваше друго обаждане и се канеше да прекъсне линията веднага, но не го направи. Обаждаше се Юрий Майски – един от най-близките му сътрудници. Освен това той беше негов племенник, а Шиков държеше на семейството си – или каквото беше останало от него след смъртта на жена му преди три години.
Изслуша Майски и усети как пулсът му се ускорява.
– Сигурен ли си? – избоботи той.
Въпросът не беше случаен. Майски много добре си даваше сметка, че шефът му не си губи времето с празни приказки. Когато отговори, гласът му потрепери едва доловимо.
– Напълно. Според контакта ни то ще бъде там, без съмнение. Съвсем сигурно е.
Възрастният мъж помълча няколко секунди. Свали телефона от ухото си, докато асимилираше неочакваната новина.
Най-накрая се появи. След толкова години чакане.
После отново заговори съвсем спокойно.
– Къде е синът ми?
– Не знам – отвърна Майски след секунда.
Верният отговор гласеше, че Анатолий би могъл да бъде открит на едно от три места – или пиян на борда на яхтата си, или да проиграва в казиното парите на баща си, или да се държи като свиня в леглото на някоя амбициозна красавица. Беше по-умно да излъже.
– Намери го. Кажи му, че имам работа за него – изсумтя Шиков.

Превод Владимир Германов