Избрано от седмицата: Хербарий, флейта и еничарска любов

Петко Тодоров

Хербарият за дъждовни дни на Хулио Кортасар

Хулио Кортасар за стиховете си: „Твърде лични, хербарий за дъждовни дни, те оставаха по джобовете на времето, но въпреки това не ги забравях и не ги смятах за по-малко мои, отколкото романите или разказите”. И ето ги двуезично в луксозна и кокетна опаковка - „Поезия” (изд. „Агата-А”, превод Стефка Кожухарова).

Този парижки аржентинец си гарантира вечно преоткриване. Бързото сравняване между преводите на Кожухарова и на Румен Стоянов го обяснява. Литературният кондензат има много прочити, разбирай и много читатели – не като бройка.

Сякаш времето на Кортасар – 50-60-70-те години, неговото време на сътворение го предполага – времето на активно „преработване” на, по собствения му списък: „Гарсия Лорка, Елиът, Неруда, Рилке, Хьолдерлин, Любич-Милош, Валехо, Кокто, Уидобро, Валери, Сернуда, Мишо, Унгарети, Алберти, Уолъс Стивънс”. Не са ли достатъчно?

Венцеслав Константинов разказва с човешки език

Ако трябва с една дума да се резюмира „Флейтата на съня” на Венцеслав Константинов, тя е „щедрост”. Преводачът, той е известен като такъв, е пределно щедър – с две неща. Това са негови литературни етюди върху немскоезични писатели, творби, мотиви, теми (изд. „Сиела”). Първото нещо е богатото съдържание. Етюдите са синтез на чудовищен обем информация. От тях може да се научи, че сюжетът „Вилхелм Тел” е със скандинавски корен, че Ерих Паул Ремарк сменя второто си име с майчиното Мария, че Елиас Канети дължи спасяването на българския си спомен лично на Исак Бабел...

Не е ли интригуващо? Но по-важното е отвъд фактите – в проникновенията му – синтез на впечатляващ обем литературна мисъл. Другото нещо: езикът. Нищо общо с днешния комплексарски напомпан с неясни професионални жаргони език на литературоведите. Константиновият е езикът на щедрата мисъл.

В Турция правят от еничарското време литература

В началото на романа „Инана” на Мурат Тунджел една жена крещи: „Няма да ви го дам. Не вие, аз съм го родила!” Дошли са да вземат сина й за еничар. Еничарите не са били само български синове. Този еничар ще се срещне с другия герой – млад бей, заточен от семейния съвет заради влюбване в арменка. Такива неща. Инана е шумерска богиня на любовната страст, почитана след шумерите и в Кавказ, Османската империя се тресе отвътре.

Романът следва да се приеме за исторически, макар че в него времето не е най-важното (изд. „Еднорог”). Най-важното е начинът на разказване. Турският писател успява да нареди и описание, и диалог като наричане и заричане. Изреченията му следват не логиката и ритъма на всекидневието, а на ритуалите. И казаното е винаги особено, с тънко претеглена декоративност: „Да гледаш с окото на сърцето и с просто око не е едно и също”.