Откъс: Бог пътува винаги инкогнито

Лоран Гунел е наричан "френския Паулу Куелю". Той е психолог, специалист по личностно развитие и техники за невро-лингвистично програмиране, автор на „Човекът, който искаше да бъде щастлив“ (ИК "Колибри"). Зад заглавието на този бестселър, продаден в 250 000 екземпляра само във Франция, се крие един обикновен човек, който не престава да се чуди на успеха си и на щастието. Сега, когато излиза от печат втората му книга, 43-годишният Лоран Гунел, бивш счетоводител и настоящ специалист по личностно развитие, споделя как е разбрал, че щастието се намира в човека. Лоран Гунел ще представи новата си книга "Бог пътува винаги инкогнито" от 21 до 23 април в София. Предлагаме откъс от нея.


Залогът е твоят живот

Лоран Гунел 

Вдясно, на ръба на гредата, стоеше някакъв човек, който ме гледаше право в очите. Бе около шейсетгодишен, с посребрени коси, с тъмен костюм. Погледът му отразяваше светлините на кулата и като че ли идваше от небитието. Никога няма да забравя този стоманеносин, смразяващ поглед.
Изненадата ми бе примесена с гняв. Бях взел всички предпазни мерки да не ме видят. Бях сигурен, че никой не ме е проследил... Имах чувството, че съм попаднал в слаб филм, в който спасителят се появява като по чудо в точния момент, за да предотврати самоубийството.
Бях провалил живота си, други си го бяха присвоили. Смъртта ми принадлежеше. Единствено на мен. И дума не можеше да става да позволя някой да ми попречи, да се опита да ме убеди с успокояващи доводи, че животът все пак е прекрасен или пък че други са по-нещастни от мен, или кой знае какво още. При всички положения никой не можеше да ме разбере, а и за нищо не молех. Повече от всичко на света исках да съм сам. Сам.

- Оставете ме. Аз съм свободен човек. Правя каквото искам. Вървете си.
Гледаше ме мълчаливо и внезапно изпитах неясното чувство, че нещо не е в ред. Изглеждаше... отпуснат. Да, точно така, отпуснат!
Спокойно поднесе пура към устните си.
- Давай, скачай!
Думите му ме потресоха. Очаквах всичко друго, но не и това. Какъв беше този? Що за извратен тип? Искаше да ме гледа как падам и да се наслаждава? По дяволите! Точно на мен трябваше да ми се случи! Не е възможно! Какво, по дяволите, толкова лошо бях сторил на Бог? Избухнах. Бях бесен от гняв, сдържан гняв, който прогаряше лицето ми. Не можех да повярвам. Не бе истина, не бе истина...
- Какво чакаш? – каза с ужасяващо спокойствие. – Скачай!
Случващото се напълно ме бе объркало. Мислите ми се блъскаха в главата, не успявах да ги събера. Съумях все пак да произнеса няколко думи.
- Кой сте вие? Какво искате?
Кротко дръпна от пурата си и за миг задържа дима, преди да го изпусне на леки кръгчета, които се разтвориха, докато плуваха към мен. Втренченият му поглед ме парализираше. Притежаваше някаква харизма, пред която и Айфеловата кула щеше да се огъне.
- Гневен си. Но дълбоко в себе си страдаш много – каза със съвсем спокоен глас, с лек акцент, който не можех да разпозная.
- Не е трудно за отгатване.
- Ужасно си нещастен и не искаш повече да живееш.
Думите му ме смутиха и отново усетих болката. Накрая кимнах леко с глава. Тишината ми се струваше непоносимо тежка.
- Да речем, че... през целия си живот съм имал големи проблеми.
Бавно, съвсем бавно издишване на дим.
- Няма големи проблеми. Има само дребни хора.
В мен се надигна вълна от гняв. Кръвта заби в разгорещените ми слепоочия. Преглътнах слюнката си.
- Лесно е да ме унижавате в моето положение. За кого се мислите? И, естествено, вие сте в състояние да решите всичките си проблеми, нали?
Отговори ми спокойно, с невероятна наглост:
- Да. И на другите също.
Чувствах се все по-зле. Вече напълно бях осъзнал, че навсякъде около мен е празно пространство. Мисля, че започвах... да се страхувам. Най-сетне страхът бе открил пътя си и се промъкваше в мен. Дланите ми овлажняха. Само да не погледна надолу.
Мъжът продължи:
- Вярно е, че ако скочиш, проблемите ти ще изчезнат заедно с теб... Ще сте квит. Но нещата не стоят точно така...
- Какво искате да кажете?
- Ще страдаш отново ти, за пореден път. Проблемите ти нищо няма да усетят. Не е много... разумно като решение.
- Човек не страда, когато скача от кула. Ударът е толкова силен, че просто спира да живее, без да има време да усети каквото и да било. Никаква болка. Осведомих се.
Той лекичко се подсмихна.
- Какво ви е толкова смешно?
- Така е... ако изхождаш от предположението, че все още си жив, когато се размазваш на земята... Именно тук грешиш... Никой не стига долу жив.
Дълго дръпване от пурата. Ставаше ми все по-зле. Виеше ми се свят. Трябваше на всяка цена да седна някъде.
- Истината е – продължи той, без да бърза, – че всички умират по време на падането от сърдечна криза, предизвикана от ужаса, отвратителния ужас от пропадането и непоносимата гледка на земята, която се приближава с двеста километра в час. Завладени са от жесток страх, от който си повръщат червата, преди сърцето им да се пръсне. В момента на смъртта очите им излизат от орбитите си.
Краката ми се огънаха. За малко не припаднах. Маеше ми се главата. Повдигаше ми се. Да не поглеждам надолу. В никакъв случай. Да остана прав. Да се съсредоточа върху него. Да не го изпускам от поглед.
- Може би – произнесе той бавно след малко – мога да ти предложа нещо.
Останах безмълвен, увиснал на устните му.
- Нещо като сделка между нас – продължи той, оставяйки думите да плуват във въздуха.
- Сделка ли? – измънках.
- Да. Ти оставаш жив, а аз се наемам да те вкарам отново в правия път, да те превърна в човек, способен да живее живота си, да решава проблемите си и дори да бъде щастлив. В замяна...
Издиша още дим от пурата, преди да продължи:
- В замяна се задължаваш да правиш всичко, което ще ти кажа. Залогът е... твоят живот.

Виж още в e-vestnik