Откъс: Календарът на маите

В периода на своя разцвет маите са притежавали огромна, високо развита култура. Обширните им математически познания и внезапното им изчезване все още са загадка. Легендарният им календар – система за измерване на времето, състояща се от различни цикли, буди удивление със сложността и точността си. Най-големият цикъл на календара завършва на 21 декември 2012 година и същевременно маркира края на летоброенето им. Според едно тяхно предсказание на този ден човечеството ще бъде сполетяно от огромна катастрофа. Съществуват много теории и спекулации относно значението на фаталната дата.

Досега няма подобна книга за читатели, които искат да добият обща представа по въпроса. Наличната литература се занимава или с Езотеричния календар на маите и с възможните сценарии за края на света, или пък е твърде специализирана (астрономия, история на изкуството, археология). Бернд Ингмар Гутберлет, напротив, ни предлага безпристрастен и преди всичко – лесно достъпен преглед на една от най-сложните системи за измерване на времето в човешката история. Предлагаме откъс от книгата на ИК Сиела.

Венериният цар на Копан

Бернд Гутбертлет

Венериният цар на Копан – Якс Пасай или Изгряващо слънце, с когото вече се запознахме, имал проблем с узаконяването на престола си подобно на друг един владетел – Кан Балам от Паленке. Не е изключено дори да са имали далечна роднинска връзка по майчина линия. Във всеки случай майката на Изгряващо слънце била благородница от Паленке, чието име често се споменава, докато баща му изобщо не влиза в играта – нещо, което впрочем поражда доста съмнения. Вероятно Якс Пасай не е имал роднинска връзка с предшественика си на престола (или тя не е била пряка), което го накарало да се съюзи с находчив жрец, боравещ с календара, и да призове на помощ звездите, за да гарантира неоспоримост на претенциите си върху трона. На всичкото отгоре се позовал на планета, която често била в услуга на владетелите на Копан като пропагандно оръжие.

Неизвестният звездоброец натъкмил нещата така, че встъпването в длъжност на новия цар да съвпадне с появата на Венера като утринна звезда след цикличното є отсъствие от небесния свод, за което ни съобщава нарочен надпис. Същият факт се упоменава и в друг текст, който ретроспективно се позовава на озареното от Венера възкачване на престола на неговия предпредшественик. Така Якс Пасай хем узаконява правото си да наследи престола, хем се намърдва под сиянието на Венера, което блестяло над някогашния цар, чийто биологичен потомък всъщност не е. В богатото творчество (и фалшификациите) на Изгряващо слънце има още много примери за използването на Венера като пътеводна звезда и генеалогическа спойка.

Царят действал много по-професионално по всички звездни въпроси, отколкото бихме могли да предположим за онова време, когато селянинът Бен се възхищавал на венерините знаци, изсечени върху фасадата на храма в Серос. През изминалите оттогава бактуни и множество катуни се трупали знания и много точни наблюдения, така че още век преди Якс Пасай един от предшествениците му, споменатият Осемнайсет зайчета, наредил в храма, посветен на Венера, да бъде изрязан прозорец, през който да наблюдава как тя изгрява върху вечерното небе на всеки осем години след дъждовния период – нали точно царят най-вече извличал полза от нейния блясък. Астрономията и календарната наука ставали все по-комплексни и по-широкообхватни. Внушителният спектакъл, воден от владетеля, между покритите с йероглифи гиганти, посветени на утринната и вечерната звезда, се допълвал с умело нагласени календарни изчисления и точното ориентиране в пространството на изрязания в храма прозорец, от който се виждала появата на Венера на подходящото място и в подходящото време. Всичко служело за възвеличаване на царската власт и утвърждаване на нейната богоизбраност по силата на наследственото право и повелята на звездите – поне докато народът зачитал принципа на божествените царства, а звездното сияние впечатлявало вярващите.

Не бива да се учудваме, че астрономията и календарът били в услуга и на архитектурата и градоустройството. За образец в това отношение служел Теотихуакан. Според по-късните схващания на ацтеките именно в този могъщ град в Централно Мексико било извършено последното мироздание – оттук времето започнало своя ход. Теотихуакан бил построен по строго определен план, който видимо противоречи на природните дадености на местността. Дори била преградена река, само и само да не се наруши космическото разположение на града. В историята на човечеството архитектурата и най-вече градоустройството винаги са били израз на религиозни или космологически виждания. Затова и земните дела копират перфектната подредба на небето в угода на боговете там горе и за утеха на хората тук долу, защото небесният ред означава сигурност пред непредсказуемата земна природа. Подобни представи за градския микрокосмос като огледален образ на Сътворението битували и в древен Китай, а също и в европейското Средновековие, когато смятали Ерусалим за образец на всеки християнски град. В епохата на барока строителите също се стремели да следват небесния план: било във Версай, който кралят-слънце Луи ХIV смятал за архитектурна рамка на своя абсолютизъм, било в Берлин, където пруският крал Фридрих Вилхелм I, дълбоко вярващ протестант, макар и далеч по-известен като „войнишкия крал“, изпипал до съвършенство своята резиденция, за да бъде тя богоугодна.

Тъй че големите селища на маите (или подобни на тях мезоамерикански градове, наред с Теотихуакан и може би и столицата на ацтеките Теночтитлан) не са изключение, но са особено омайващ и внушителен пример за астрономическите умения и за усилията да се увековечат схващанията за Космоса и Сътворението, въплътени в градеж.

В случая с Теотихуакан изследователите откриват връзка с ритуалния календар Цолкин – при по-подробно вглеждане тя направо се натрапва, макар да не може да се докаже нейната преднамереност. Астрономическите връзки, отразени в градовете на маите, не са толкова очебийни, колкото в метрополиите от Централно Мексико, но въпреки това съществуват, а въпросът за точното им обяснение разединява специалистите. Няма как да се докаже, че най-важният ориентир за мезоамериканските градостроители бил Космосът. Това е очевидно, но няма доказателства, тъй като липсват достатъчно стигнали до наши дни източници. Въпреки това прави впечатление, че постоянно се повтарят определени подредби, които вероятно имат не само символично значение, но съответстват и на конкретни астрономически и календарни изисквания.

Посетителите на Копан несъмнено потръпвали от почит пред храмовия комплекс на венериния цар Якс Пасай от VIII в., който представлява точно архитектурно копие на Космоса, както го схващали маите: той изобразява трите свята – Ксибалба, човешкия свят и божественото небе. Царят заповядал да поставят трона му в свързващия среден свят – символ на посредническата му функция между човешкия свят и божествените сфери, недостъпни за обикновените смъртни. Множеството дати и указания насочват към Венера, централна ос на неговото царско самочувствие, и нейните появи на небето, които се свързват със събития от дейността на Якс Пасай и историята на Копан – понякога съвпадащи (в съответствие с Дрезденския кодекс), понякога очевидно фалшифицирани. Използвали планетата не само за идеологически нужди, осланяли се на различните є фази и за да предскажат царевичната реколта. Често изобразявали Венера заедно с принадлежащите є божества, най-вече бога на дъжда Чаак и бога на царевицата – в тази компания той отново е въплъщение на алтер егото на божествените царе, призван да лъска до блясък представата за тях.

Най-вече в низините на маите, но не само там, има десетки примери за това от така наречената група Е, както гласи археологическото название на един определен храмов ансамбъл: срещат се в Тикал и Калакмул, но също и в Ел Мирадор, Уаксактун и Таясал. Обикновено група Е се състои от изолирана пирамида, разположена в западната част на площад, срещу която (на изток) се издигат други три храма върху обща платформа, ориентирани в посока север-юг. В определени дни от пирамидата или от площада можело да се наблюдава слънцестоенето във външните ъгли на най-северния и най-южния храм, а при равноденствие – изгревът на слънцето над средния храм. Не е изяснено напълно дали комплексите служели за астрономически цели, защото не са чак дотам прецизно ориентирани, въпреки че по онова време астрономията вече била доста напреднала. Изолираният храм, достъпен от четирите страни по външни стълби, вероятно символизирал основната календарна единица – деня, или олицетворявал Вселената, защото основите му са ориентирани съобразно четирите посоки на света и съответно отразяват четирите форми на проявление на Слънцето, които били извънредно важни за маите. По принцип изолираните храмове символизирали деня, те служели за сцена и декор на календарните ритуали. Има множество доказателства в полза на твърдението, че групата Е в нейната цялост служела за церемониални нужди, при което небесните явления се използвали вместо сценично осветление – тоест, че комплексът е бил по-скоро със символична, отколкото с практическа насоченост. Антъни Авени нарича групата Е „по-скоро театър, отколкото лаборатория, в по-голяма степен планетариум, отколкото обсерватория“.

В региона на Тикал има и друг подобен комплекс, отразяващ връзката с времето и календара – така наречените пирамиди-близнаци от края на VII и от VIII в. Те били построени по повод на празниците за катун и се състоят от по една пирамида на изток и на запад с обща платформа. Тези пирамиди също са изолирани и имат от четирите си страни външни стълби с по 91 стъпала, а ако се брои и най-горната платформа, общо 365, което неслучайно съответства на броя на дните по Хааб. (Може би инициаторката за създаването на световния календар Елизабет Ачели се е вдъхновила именно от този факт, когато повече от хилядолетие по-късно проектирала схема за своя календар от четири годишни четвъртини по 91 дни плюс един Световен ден.) Целият комплекс е израз на впечатляваща календарна символика за най-важното циклично празненство: владетелят оповестявал края на един катун с достойно за случая жертвоприношение и издигал колона насред площада между храмовете, които от своя страна олицетворявали деня и Космоса и същевременно били алегория на слънчевата година по Хааб. Сред този декор кухул ахау, божественият цар, се прославял с помощта на календара, на небесната символика и с успехите на своето владичество – той, така да се каже, лично приключвал катуна и уверено прекрачвал в следващия досущ като някой съвременен политик, който след успешен (или представен за успешен) мандат със самочувствие, гръм и трясък щурмува следващия.

Краят на божествените царства на маите ни най-малко не означавал край на тяхната напреднала астрономия, както документират кодексите от късния период, пък и не само те. Комплексът Каракол (да не се бърка с едноименния град-държава) в Чичен Итца например, който и днес оставя незаличими впечатления у туристите, както и така нареченият владетелски двор в Уксмал, друг град от посткласиката на маите в Юкатан, били изцяло ориентирани към Венера, което е богато илюстрирано с изображения на тази планета.

Много учени са си счупили зъбите в Каракол в Чичен Итца; очебийните асиметрии в архитектурата накарали британския майанист Ерик Томпсън ядосано да възкликне: „Кипри се като двуетажна сватбена торта върху кутията, в която са я доставили. Явно е имало нещо сбъркано във вкуса на архитектите.“ И наистина, недодяланата сграда, построена между 800 и 1000 г. сл. Хр., изглежда непропорционална и неудачна, особено масивната кула, която прилича на прекомерно наперен израстък над скромно защитно съоръжение. Две широки външни стълби водят към първата (по-старата) и към втората платформа. Кулата е достъпна от втората платформа откъм четирите посоки на света – там има входове, които във вътрешността са свързани помежду си с кръгли коридори. Ако се движи по средата им, човек може да се добере до горе по тясна стълба по-скоро с пълзене, отколкото катерейки се. Там, в силно разрушената кула, до наши дни са се съхранили три прозореца: към юг, югозапад и запад. Дотук добре, само че в този Каракол небесните посоки не са спазени точно, пък и изобщо бихте се затруднили да откриете прав ъгъл някъде в сградата.

Странната постройка може да се обясни задоволително само ако приемем, че е обсерватория и се опитаме да разгадаем астрономическите и календарните функции на причудливите є особености – тогава тайната є ще излезе на бял свят като труден, но търпеливо разгадан пасианс. Една ниша в стълбата към първата платформа и два от трите запазени прозорци с тесни амбразури в руината на кулата служели за наблюдения на Венера. Други ориентири в привидно неудачния комплекс също говорят за интерес към астрономически констелации – не само на Венера, но и на Слънцето в деня на неговия зенит или при слънцестоене. Подробните изследвания насочват и към още вероятни функции на сградата, съобразени с небесните явления. Предположението, че е била средище за астрономически занимания, се подкрепя и от обстоятелството, че звездобройците в тази равнинна област на Юкатан не са разполагали с естествени места за наблюдение на небето, каквито имало в Копан или Паленке (планински върхове и др.) и затова им трябвала „скроена по мярка“ обсерватория, за да правят точни астрономически замервания.

Този опит да се обясни предназначението на Каракол в Чичен Итца е плод на чисто индуктивен процес и не съдържа неоспорими доказателства. Все пак косвените „улики“ са внушителни, тъй че тромавата наглед сграда с чиста съвест може да бъде определена като обсерватория и каменен календар. Подобна кула съществувала и в Маяпан, наследника на Чичен Итца като метрополия на маите от късния период, но била почти напълно разрушена от гръм в средата на ХIХ в., друга руина на източното крайбрежие на Юкатан пък била окончателно пометена от ураган. Учените предполагат, че именно този вид широко

разпространени постройки са били работно място на астрономите и календарните жреци.